Осмият Старец - Уахира

    Който е познал Свещеното, има особено Дихание - Дихание на Безкрайността и Свободата. Който е познал Свещеното, той и като говори, и като мълчи, излъчва особено Дихание. Това Дихание е чисто и първично. То напомня за Древен спомен - спомен от чистото Сътворение. Това са времената, когато всичко е било Съкровено и с Ухание на Древност.

    Истинският човек носи белега на нещо Древно в себе си, нещо Свещено. И когато съзреш такъв човек, той излъчва отвъдземен Покой и нещо от друг Свещен отвъдземен свят - свят, който е като Девствена гора, в която дърветатат са живи и говорят като братя и сестри.
    Из Мъдростта на Старците
    Който познае Свещеното в себе си, се освобождава от дишането на времето и света. Свещеното е Дихание на Вечното. То е това, което не се ражда и не умира. Това Дихание е освободено от света, защото то диша Съкровения въздух на Вечността. 

    Диханието е чудно състояние на Осветеност. В това Дихание няма учения и религии. То диша Единството, Изначалното, Чистото, неразделеното на учения и религии.

    Свещеното Дихание пребивава във Велика Тайна. То е погълнато от Покой и Друговремие. То диша полъха на вятъра, полъха на цветята, полъха на Освободената Същност. Това Свещено Дихание прониква в камъка и разговаря с него като с брат.
    Из Мъдростта на Старците
    Вътре във Вятъра има една велика скръб. И чрез Вятъра хората са възприели тази скръб, но не са я разбрали и са създали времето вместо Свещеното. Свещеното в нас е Духът. Човек трябва да скърби все повече по своя изгубен Баща, но той не е разбрал скръбта, която идва от Вятъра. И сега скърби за лични неща, но това е скръб, в която човек погубва нещата в себе си. Той е разбрал скръбта, която разрушава, а не е познал скръбта, която извисява. Който има извисената скръб, възвишената скръб в себе си, той се завръща при своя Баща.
    Във Вятъра има енергия, която ни обновява и учи. И във Вятъра ние се срещаме с този Обновител и Учител. И когато вдишваме дълбоко Вятъра, много неща ни стават ясни. Случва се тайно предаване и ние придобиваме друга мисъл, друго чувство, друг разум. Не всеки може да влезе в пространството на Вятъра. Но който е призован от Вятъра, той влиза и се учи. Ние всички принадлежим на Вятъра, но Той учи само тези, които са избрали Свещеното. И на тях Той казва откъде идват и накъде отиват.
    Във Вятъра има Древна опора. Тя е като скала. Тази вътрешна опора е сянката на Вятъра. И когато познаем тази сянка, тя ще ни отведе и до Тайната на самия Вятър. Вятърът е духовен, а не пространствен. Вятърът е вътрешно явление на Духа-Баща. Вятърът има в Себе Си Своя Дълбочина и тя е толкова тиха, че само специално Ухо може да чуе Неговите послания. Но във Вятъра има и сили, които се превръщат в буря. И тогава хората Го узнават, но е късно, защото не са били призовани да Го познаят като Баща. И тогава Той не им показва Себе Си, а Силата Си.
    Съществува само Свещеното, но Свещеното е Орел — то е много извисено нагоре. И затова тези, които са долу, не го познават и трябва да бъдат обучавани в него. Свещеното общува с Високото, с Непознатото и то ражда Орлите. Свещеното е най-първото Учение на Великата Тайна. Да общуваш с нещата по Свещен начин, значи да живееш като Древното. Чрез Свещеното животът ни е скрит в Тайна, а смъртта ни е обляна със Светлина. Свещеното е вечно Древно, но чрез хората то е слязло в мъглите. И всеки трябва да се справи с мъглите си, за да види Началото на Зората.
    Свещеното е, което ни дава прозренията. Щом имаме Свещеното, ние имаме прозрения за Необятното. Да имаш велико доверие в Свещеното, значи да поддържаш връзка със собствената си Древност. Ако живееш в Свещеното, ти превъзхождаш мъглите, защото мъглите са по-късни, а Свещеното е Древното. Не е ли Свещената ни Същност нашата най-първа Реалност? Изначално Свещеното в нас е нашият Източник. Ние не ставаме Свещени, ние сме били Свещени, защото Свещеното е нашата Древност. То е нашият Извор, който ни облива. И когато ние търсим Предците, ние търсим това, което ни облива.
    Древното е нашият Създател, но когато ние сме започнали да спорим с Него, сме Го напуснали и сме се намерили в света на мъглите. Целта на човека е умението му да създаде себе си, умението му да си припомни Свещеното, за да излезе от света на мъглите. Свещеното принадлежи на Великата Тайна, която е скрита в нас. Ако имаме Свещеното, ще видим Тайната в нас. Тайната в нас е неугасима. Ако живеем в Свещеното, мъглите ще ни изоставят. Свещеното е изпълнено с Тайната на Древното. Вътре в Свещеното ти не можеш да кажеш „Кой съм аз?“, защото Свещеното е Древното — преди времената на създаването.
    Който е познал Свещеното, има особено Дихание — Дихание на Безкрайността и Свободата. Който е познал Свещеното, той и като говори, и като мълчи, излъчва особено Дихание. Това Дихание е чисто и първично. То напомня за Древен спомен — спомен от чистото Сътворение. Това са времената, когато всичко е било Съкровено и с Ухание на Древност. Истинският човек носи белега на нещо Древно в себе си, нещо Свещено. И когато съзреш такъв човек, той излъчва отвъдземен Покой и нещо от друг Свещен и отвъдземен свят — свят, който е като Девствена гора, в която дърветата са живи и си говорят като братя и сестри.
    Който познае Свещеното в себе си, се освобождава от дишането на времето и света. Свещеното е Дихание на Вечното. То е това, което не се ражда и не умира. Това Дихание е освободено от света, защото то диша Съкровения въздух на Вечността. Диханието е чудно състояние на Осветеност. В това Дихание няма учения и религии. То диша Единството, Изначалното, Чистото, неразделеното на учения и религии. Свещеното Дихание пребивава във Велика Тайна. То е погълнато от Покой и Друговремие. То диша полъха на вятъра, полъха на цветята, полъха на Освободената Същност. Това Свещено Дихание прониква в камъка и разговаря с него като с брат.
    Има дълбоко в нас едно чисто Съзнание и то е нашата Свещена Земя. Орелът познава тази Земя и затова мощни са Очите му и силни са Крилата му, дарени от Старата Свещена Земя, когато е бил още Дух, а после е пожелал да стане Орел. Орелът слиза надолу към земята, но живее в Същността си. Орелът не обича земята, унизената земя. Той само слиза за своите наблюдения, но винаги се връща в Извисени места — там, където е Същността му, неговият Дом. За Орела същественото е Окото — пробудената Същност. А всичко друго за него е унизено. Неговият Дух не се нуждае от къщи, гори и води. Той държи на Извисеното, което е отвъд земята.